Днес под стряхата на баба свиха си гнездо врабци.
„Влез!“. Дали я изненадах? Вън започна да вали.
На котлето ври запа̀рка – чай от мед или лимон…
Вчера бях с момиче в парка. То си тръгна без поклон.
Подарих ѝ скъпа роза. За прегръдка замечтан,
мислено подкарах в проза сред небесния таван.
Там, на стъклените пейки, двойките любов въртят.
Знаят кухите им лейки – скоро ще се разделят.
Имам вяра в любовта ни – тя държи ни на света.
Но девойчето в дланта ми рече: „Трябва да вървя!“.
От очите ѝ се плъзна плосък писък без лице –
а в гърдите ми премръзна сляп копнеж да съм дете.
И от роклята ѝ синя си откъснах вечерта…
Хоризонтът няма име – той е птица с три крила.
Виждам устните в червено и очите в нежен цвят.
„Не минавай на зелено!“ – хиляди сърца крещят.
Шепот странен ме притегля – да ѝ бъда рицар смел.
Но не мога да измеря колко дал съм и съм взел.
И фантазията скъпа си отиде през нощта –
без желание откупих красотата на деня…
Ще затварям вече моя тих самотен римен кът.
И поемам цял към зноя… Нека имам за из път.