Защото исках да живея необятно,
да чувствам, да обичам необятно,
да нямам ръст, да не познавам граници,
да се превърна в океан или вселена -
завързах се за пролетния облак.
Така се запознах със светлината.
Подобни срещи винаги се помнят.
Особено когато си премръзнал,
в очакване на нещо неочаквано -
например пукането на зората.
Тя тихо ми поднесе цветовете -
най-мълчаливото богатство на природата.
С най-облачните на света очи
изпивах акварелите на Господ
и мислех си - това е необятът!
От нищото се появиха звуци:
жуженето, бръмченето, цвърченето...
С най-непослушното на този свят ухо
долавях непонятните вибрации.
И беше светло, цветно, мелодично!
Настана пролетност! Прегърнах необята
и в опит да обхвана необхватното,
усетих как започвам да раздавам
натрупаните светлини и звуци,
любови, цветове и хармоничности...
Останаха ми само шепа думи.
Това ще е най-ценният подарък
за най-недосетливото момиче,
което трябва да ме изостави,
ако поиска да живее необятно!
© Красимир Йорданов Всички права запазени