Неоценимо златна
Нашепва музата припряно,
дълбоко в моята глава,
че трябвало да стана рано
да ходя рими да ловя.
Не въдица - харпун ти трябва! -
за малко да ме оглуши.
А после мазно ми пропява:
-Не рибка - кит ще уловиш!
Нарамил своите такъми,
възсядам коня си „Пегас”.
Ех-х! Ще трябва да се върна -
венчето лаврово оставих аз.
Готов съм и напред потеглям
към нови непознати брегове.
Днес може би ще изнамеря
най-после неоткрити светове.
От жегата главата ми се пръска,
потривам своето чело,
а там ни славей, нито гъска
не свиват никакво гнездо.
- Свети Никола!
Пак ли ще се връщам празен?
Душата ми е огладняла...
с дребно стихче, не стих мазен
благослови ме на раздяла!
Той чу ме! Трепна ми ръката -
здраво се опъна!
Невроните ми заиграха -
перото ми потъна.
Засякох думата голяма -
ченгела си изправих!
От тъмната помийна яма...
златиста римичка извадих!
С тих гласец ми проговори.
- Кажи какво желаеш?
Пред тебе раят се отваря,
не бива да си траеш!
Аз пожелах поет да стана -
велик и сатирик,
да мога стихове да хващам
със острия език.
- Поет ли каза
или стомахът ти къркори?
Ти интереса си не знаеш!
От смях мехура ще ми се разпори.
Пари не можеш ли да пожелаеш?
А в мен сърцето проговори.
Парите са хартия сива
и алчността, макар да спори,
духовността е по-красива.
Погалих я, откачил нежно-
топло целунах я в устата
и пуснах я в море безбрежно,
че трябва да расте мечтата.
Подхвърля тя снага юнашка -
намокря вашите уши.
Помахва стихчето с опашка...
на стихоловните души.
© Борис Борисов Всички права запазени