Броди нейде из полето женската душа,
сякаш търси някой в нощта.
Стъпва плахо по земята,
иска да забрави самотата.
Душа, която някой е ранил,
сърце, което някой е убил.
Тя тича, бяга от съдбата,
крещи, проклина самотата.
Защо остави я да плаче,
да няма миг покой...
по земята тялом да се влачи,
душата да ридае с часове безброй... ...