Нещо в храстите се гуши,
през лес вековен аз вървя
към мене плъзва
гъста, лепкава мъгла от тъга.
Неволята към хората отново
протяга своите отровни пипала,
живеем в смутно време,
в което човек за човека е враг.
Злоба отровна между хората пълзи.
Смехът изчезна. Изчезва светлината...
Изнурени са човешките лица -
умора, умора, умора…
За насъщният борба е…
Те алчните крадат ни хляба.
Насита няма човешкото око,
докато шепа пръст не го покрие.
Как нужен е мисия в тези смутни времена!
Земята ще отвърне на удара…