Ние! Завинаги!
Бихме ли могли вече да спрем сърцето си или да му заповядаме?!
Би ли могъл вече гласът ни да заглъхне, а ние да остареем утре?!
Биха ли могли вече косите ни да побелеят, а ние да загубим своето съзнание?!
Възможно ли е вече да сме толкова щастливи, че да забравим за болката, в която живеехме?!
Да докоснем сутрешния изгрев, прегърнати и закриляни от любовта ни-
”Никога не бих живяла без топлината и светлината, с които ме даряваш”..
Да докоснем вечерния залез, целувани и любени от съществото ни-
"Никога не бих живял без хармонията и красотата с които ме окриляваш”...
Никога, никога няма да спрем да се обичаме,
Ще трябва да се научим, с това да живеем!
Прошепваме си: Да се оставим, силно да се прегръщаме, ...