4.01.2008 г., 12:23 ч.

Но нека ме размине този стих 

  Поезия » Друга
857 0 4

„... Отче, Мой, ако е възможно,

нека ме размине тая чаша...”

Новият завет




      I

  

   “... И думите не са ми приятели.

             Бягат от значенията си.”

                      Ст. Димитрова



       И се изпаряват думите               

от скритата си същност,

подобно аромата в лавандулово поле...

 

Едно изчезване от себе си,

заредено с възможност за поезия

в това разкъсано пространство

между думите и техните значения...

 

II

 

Този стих, който изплува като сън

в морето на спящото съзнание.

И следващият,

за който трябва да се гмурна

на кораловото дъно,

да го извадя над вълните

като златно кюлче от потънала галера.

И всички други стихове,

които утре ще преследвам –

както траулер върви след рибния пасаж

и хвърля празната си мрежа...

 

Докато стигна пясъчния бряг,

където като играещо хлапе

ще подреждам мидени черупки

оформени

като едно-едничко стихотворение,

във което после дълго ще се взирам,

а вълните ще размиват неговия смисъл

и следите на моите усилия...

 

III

 

И в колко ярки светлини

изчезват стих след стих,

като вагоните на влака

потънал във нощта...

 

Тогава си мислиме за тях

като за несъществували,

а сърцето ни остава хладно

като безлюдна улица във ранна утрин...

 

Тези нарешетени сърца

не задържат вече нищо...

 

IV

 

Понякога ни стига

зелено подредено дворче,

за да повториме света

в умалените размери

на една градина...

 

Не са различни стиховете ни,

които винаги опитват

да смалят вселената

до една червена праскова и сочна

със всички сокове невкусени...

 

Или пространството да свият

в една мъничка дума,

затрептяла върху още неродени устни.

Защото няма да сме ние, които ще я кажем,

нито ще открием нейното значение

в стария синонимен речник на сърцето...

 

V

 

И този стих остава в премълчаното.

В тишината на нощта

с оживелите й призраци.

Сред зелените поляни на мисълта,

където тъмните къртичини на думите

са нашите убежища от нас самите...

 

VI


    Какво очакваме от толкова метафори,

ние, които им се възхищаваме!

Ето,

хамали пълнят със колички

кораба на Ной

и блестят телата им от пот и напрежение.

После екипажа

отблъсква с пръти кораба от кея

и кой тогава останал е да види

как прииждат водите на Потопа

и заливат първо

потните пилоти на метафори...

 

VII

 

И труд, и воля, и кураж,

и хаосът от звуци, мисли и картини,

са все напразните усилия

да сътворим любов и ред със думи...

 

Изтощителното напрежение

в далечното ни плаване

към ужасното откритие,

че добрият стих

е случаен като Америка...

 

VIII

 

Но нека ме размине този стих.

Като прокълната участ виснал е над мене.

Друг да го напише, ако иска

във сто плюс сто куплета,

сърцето ми да остане само чисто

като тенор в италианска канцонета...

 

 

 

 

 

 

© Свилен Бинев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • "...тъмните къртичини на думите
    са нашите убежища от нас самите..."

    Неслучайно добър стих! Оня, който се моли за чисто сърце, сигурно го има. Поклон и благодаря за удоволствието да прочета истинска поезия.
  • Който го може... си го може...
    чудесно казано и написано!
    с обич, Свилен.
  • Аплодирам те сърдечно, Летен!!!
  • !! Страхотно!
Предложения
: ??:??