Заглъхва гласа ми, скрипти прахоляка,
затъват нозете до глезени в плесен.
Крайпътно дърво. Тъжно славейче чака.
Ветрец да подеме замлъкнала песен.
С треперещи пръсти примрялото птиче,
от клоните свалям. Гнезди ми в душата.
То вярва – кафезът до смърт го обича,
а птичата смърт все е с песен. И свята...
Ех, славейче мое, зоват небесата!
Виж, гледа те котка с лъстива усмивка.
От теб песента, а от мене крилата.
Ще литнем – ти птица – аз луда щастливка. ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация