Тъмнината бавно се влачи,
уморено пълзи
и в тишината зловещо започва да грачи,
плътно обвиваща грешните ни души.
С плаща си черен
лицата мъртвешки покрива
и онова, що умело прикриваме денем,
грозно сега се разкрива.
Душата – разядена, гнила и зла,
като призрак зловещ с тъмнината се слива
и с писъци грозни потъва в мъгла,
и там се крие, и дебне, а после убива.
И тази нощ, и в този час
грешниците лазим по земята,
заразени от лудия ни бяс,
като в транс се гърчим под луната.
И в този ад на грешните души
се чува дивашкият ни смях
и дяволът към нас пълзи
и ни дави в собствения ни грях.
. . .
Слънцето след малко ще изгрее
и ние – уморени, мокри и по-мъртви от преди,
към брега се влачим бавно,
за да се върнем при Деня...
... Там, където сме добри...
© Мария Панкова Всички права запазени