Спуска се воалът звезден
над земята уморена.
Сводът се изпълва с песни
на щурците вдъхновени.
Шепне лунна самодива
мантрите си светлоструйни,
кротко вятърът приспива
в скута си тревите буйни...
Пее тишина, посята
във душата тънкострунна.
И разпръсква се мъглата
на покълващата утрин...
© Вилдан Сефер Всички права запазени