Нощ е.
Нощта на моето изригване.
Възкръснах ли?
Родих ли се?
Или се върнах оттам,
където ме е нямало.
Нощта изяжда часовете си –
изплюва ги в душата ми.
Нахранена, душата ми расте.
Изпълва кухото ми тяло –
ще го скъса.
Нощта изяде часовете си.
Душата ми трепери сгушена
в дрипите на старото си тяло.
Денят дойде.
Зъзнещото Слънце –
все едно –
изхвърли хилядите си фотони.
Като със звездни ледове
замеря ни.
А те –
забързани към края
на Вселената –
преминаха през нас.
Пробити са телата ни.
И звездни ледове
фучат през тях.
© Габриела Цанева Всички права запазени