Нов Край на приказките...
Скъпа моя Непозната –
носиш се със славослов
ти стихийно през Съдбата:
с не́га, нежност и любов...
... че е приказка Живота
вярвах някога и аз,
и наивен бях защото –
водеше ме „сляпа“ страст...
После чак разбрах, че има
нещо дето се не знай
и след приказка любима –
тъжен да последва Край...
... И се случват дни когато
няма принцове в нощта
идващи с каляски в злато...
Няма даже и цветя...
Вярваш или не, но има,
(знам добре!) такива дни –
в тях те срещат несмутимо
само „бродници“ едни́...
И възможно е с преструвка
(не известно о́ще как!)
даже „вярната“ обувка –
да се вмъкне в грешен крак...
Или „гърбава старица“ –
сбърка „златната вода“...
Може Огнената птица –
да остане в пепелта!...
И обратно е възможно,
че един отвързан кон –
да възбуди сам тревожно
страст на „царски вихрогон“...
... Своя Приказка тогава
искам да измисля сам –
Краят ѝ да продължава,
както от дете го знам!...
Упорито ли Съдбата
се шегува с любовта,
вярвай ще сменя Звездата
дето да я приютя́...
И ще бъда просто вятър
запилял се по Света
що́то нейде по Земята
тя ни чака в самота́!...
А по тайнствени пътеки
през деня и през нощта –
казват: имало за всеки
сродна някъде Душа́...
И когато свърши, Боже,
приказката ми с беда́ –
позволи ми, ако може,
Краят ѝ да подменя́...
... някъде зад необята
скрит в мъглата на Страстта
и да няма път нататък,
и да свършва Вечността,
Скъпа, за това: да има
приказни, щастливи дни,
значи е необходимо –
да измислим Край сами́!...
09.01.2021.
© Коста Качев Всички права запазени