От сърцето ми някога излизаше мъката
и, ох, в небето се вливаше!
Двеста дяволи радостно ме чакаха в пъкъла,
защото си мислеха, че вече умирам.

Сатаната помагаше с думи прокиснати
да излея ужасна тревога:
“Колко още сама ще се лутам безсмислено
без любов и без цел във живота?”

Облак розов закрил бе целта ми.
Плащах чувства, които изгубих:
драми луди, когато се влюбвах
и огромни вини, когато разлюбвах.

Без да виждам оттатък носа си,
блъсках ребуси сложни в ума си,
мислех много, защото не бях никак умна
и изглеждах красива, но не и разумна.

Твърде сложно живях и не се никак справях –
и понеже кошмарно бе – ми се сбърка ума,
сред кошмарни предатели – бях ужасно сама,
без любов, без прехрана, без идеал и без цел –
аз не знаех къде да се дяна...

И от никъде помощ...
“Помогни си сама!”- Иисус бе прошепнал
през своите рани.

Няма път за жени като мене, изглеждаше...
нито лек,
само болка и сол във кръвта ми...
...
Някога.