Той просто ме размива. Акварелно.
По мислите ми драска с тежък дъх.
Разтапя ме усърдно. Паралелно
замрежва мисълта ми в плесен, в мъх...
Забравям за способността си да размислям.
На кукичката клъввам. И... мълча.
Зад щорите не гледам. Неизбистрено
небето запилява си ключа.
Това е временно – докато секне.
Дъждовното му ласо ме влудява –
разхлабва, стяга, спира – пак си текне –
на книжна лодка... с водка се спасявам... ...