О, Мисли мои, тежки и неясни,
Къде се втурвате и блъскате се бясно,
Какво ви кара да бушувате в морето бурно,
Море на думи неизказани и чувства страстни?
- Напред е изхода - отвръщат те забързани,
Там най-накрая ще сме ние най-щастливи,
Там истината търсим, а тя ще ни очаква,
Повей ни там, назад недей ни връща.
А Чувствата недейте ги забравя,
Те бликат като вода във ручей бистър,
Те първи са, а вие, Мисли, после,
Те раждат се и дават вам криле.
- Чувствата ли? - чудят се двусмислено,
Та те ни питат нас: „Къде? Кога? Защо?"
И вярват ни, защото ние мислим,
И вярват ни, защото те не знаят как.
Но Делата са по-важните от вас,
Къде така бездейно полетяхте?
На тях дължите вашата победа,
На тях - Делата - истина една.
- А ний защо да спрем и да пустеем,
Защо да бъдем винаги забравени отзад,
Защо да чакаме безспирно нечия победа?
Без нас делата са изгнили, празни и без глас.
Аз казвам ви, не се лъжете, Мисли мои,
Не се преплитайте една във друга, ред по ред,
Мислите със Чувства истински, са рицарите мои,
А Делата винаги ще греят най-отпред.
- Защо си тъй жесток със нас, защо отговори ни?
Кога ще бъдем тъй признати с чест, герои,
Ти искаш само да робуваме на твойта воля,
Не ще да бъдем твои верни роби.
О. Мисли мои, не ме оставяйте сега,
Недейте ме заравя сам във болка и тъга,
Те, Чувствата, самотни са, когато вас ви няма,
А Делата празни са - живот във тъмнина.
Мартин
30.07.2007
© Мартин Аргиров Всички права запазени