Спуснаха въжето, примката се залюля.
Слънцето, и то кръгло като нея,
Провря се и в очите ми се заигра.
Отметнах палав кичур, разпилял се над челото.
Пристъпи палачът, не разменихме и поглед.
После въжето в брадата ми се опря.
Да бях убиец, мошеник или крадец,
Да бях бунтовник или революционер,
Щях да знам поне как да умра.
Но какво, ако съм живял живота като игра?
Какво, ако съм пролял малко кръв на шега?
Какво, ако не чувствам никаква вина?
Проври се, Слънце, проправи ми път.
Нека се хлъзне леко по врата въжето.
Нека увисна меко, като на сън.
Грешен път ли съм избрал? Избирал ли съм въобще?
Да, проиграх шанса си да остана жив.
Но всичко друго спечелих.
Съжалявам ли? Не повече от слънцето,
Което се смее високо на небето
И любопитно в примката се провира...
Защото не може да умре.
© Ваня Накова Всички права запазени