МилиВанили (Виолета Георгиева)
12 73
27.11.2008 г., 7:58 ч.

Обичам... 

  Поезия » Друга
965 0 6
 

Не съм обидена на времето,

което с тънка четка и бои,

тъй упорито, ала ненавременно

рисува с бяло в моите коси.

 

Че нямам право аз да се ядосвам,

добре разбирам, кротко си мълча,

ала тъжа за всеки ден прахосан,

за всяка нощ, заспала в тишина!

 

Изпращам с мъка всеки залез

и спирам стрелките в часовника с яд,

упорито очите си аз не отварям,

когато събужда се целият свят!

 

И вечер тихо в малката ми стая

аз мисля си отново за мига,

дали пък някъде в безкрая

ще има кой да ми даде ръка

 

и да ми каже - „Искаш ли да дишаш,

още ден, още час поне?"

Ах, как ще сграбча тази длан

и в миг ще викна -

 

„ Ама, разбира се, че искам,

дори минута само,

бих дала и последната си слънчева усмивка

за още час живот след края,

 

защото го обичам... по-истински

от всичко и от всички..."

Сега остава ми да се надявам,

че има много от моята свещ не горяла

и имам дълъг път да вървя,

и нито прашинка от него не бих дала!!!

                                                                       25.10.2008 г.

 

 

© Виолета Георгиева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??