Как не дочуваш на копитата тътена,
като екнат в съня и наяве?
По пълнолуние тихо догаря,
недопушена, мойта цигара.
После паля поредна - да вдишам
от горчивост и тази раздяла.
Непреглътната болка изгаря
не дробовете, а че тебе те няма.
А звезда от небето ме гледа
и усмихната шепне ми нещо.
Зная, че така е обречено -
след боленето пак да се връщаш.
Не лек, ни за мен е решение.
Няма път без препъване, ставане.
Безпризорна любов приютявам,
а в съня си съм с тебе в летене.
Кон да имах през преспи да литна,
за да стигна запролетена земята,
там сред тучни поля да развържа
своя зов, от любов побеляла.
Всеки има орисници в пътя си
и живее живота си... някакси.
Да те обичам така ми е писано,
а да те имам само в съня си.
© Евгения Тодорова Всички права запазени