Ще позвъня с букетче на вратата
и с думи две ще ти се обясня...
Съседка си ми, знойна като лято,
и виждам как прибираш се сама.

Със погледи неволно те събличам,
дори не мога да си го простя...
на ласките си мъжки те обричам
и нощите не мога да приспя.

Ще се усмихна, и дано успея
с пресъхналото гърло да река:
Обичам те... или пък да запея
романс красив от края на века...

Ако потрепне във сърце ти нещо
и ме поканиш вътре на кафе
със бучка сладка, мила нежност...
ще съм щастлив - на седмото небе.

Във погледа ти ще стая копнежи,
изгубил се във чар неповторим,
ще търся по ръката ти надежда,
на танц ще те поканя - мълчалив.

И ако речено е... ще притихнат
косите ти на мойте рамене,
с целувка вечерта ще ни усмихне,
без Бог дори това да разбере...