Понеже сте ме пращали при дяволи 

през ада и в десета планина, 

едва ли нещо друго се надявахте,

увѝ но скоро няма да умра! 

Напук на завистта и проклетѝята,

мен Господ забрани ми всяка мъст. 

Щом всеки път понечил да убия 

сам вярата си, срещах кръст. 

И кланях се над бездни по размер, 

сълзите ми се сливаха със восък. 

Аз чаша не изпил след гроздобер, 

преливах с вино утешило просяк... 

Тогава се изправих от калта, 

подгизнал в безутешната си мъка, 

и хванах си ръката със ръка, 

усещала все липса и разлъка... 

Опитвал съм отровата ѝ - помня, 

и неведнъж се гърчих в самота. 

Сред четири стени съм бил бездомник. 

Без покрив съм усещал свобода. 

Заспивал под лила̀вото небе,

където слънцето разлива своя залез, 

аз в сънища за други светове 

намирах тази, дето ще ме гали... 

И в утрото на своето проглеждане, 

когато към живота Бог ме върна, 

разбрах че ако чаках на надеждата, 

без вярата - любов не ще прегърна... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

23.04.2024