Постигам себе си мъчително и бавно –
на капки скъдни сбирам се в безкрая.
Душата се разпръсква все по-плавно
в пространството – тунел със изход – края.
И осъзнат не искам да си спомням
за пътя извървян – ненужно скеле.
Живее в аза ми несбъднал се бездомник,
водач на хищника измършавял до скелет.
Да можех глутницата своя да открия.
Покоя търсен със зъбѝ да стигна.
Под лунен сърп неистово да вия.
Превърнат в кратер вулканичен да изригна. ...