27.05.2009 г., 16:44 ч.

Очакване 

  Поезия » Философска
738 0 1

Звездици, небе - красота...
Нощ, тишина и тъмa...
Когато луната сълзите си крие,
започва да плаче и мойта душа.

Нима нощта, в която загадка се крие,
тайна зловеща, неразгадана -
толкова жестока и от никого неразбрана,
ще разкъса до кръв душата ми рана?

Мрака над къщите тихо прелита,
крясък зловещо тъмата раздира.
Не, не е птица смъртно ранена...
а вика душата ми - в скръб потопена...

И така ще стене самотна във мрака,
докато пак светлината открие.
Ще трепери и тихо ще чака
душата, която пак да обикне...

© Виолета Димова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??