Очите на татко

Днес бях в родното място след дълго отсъствие.

Очите ми бликнаха, усетих дълбоко присъствие.

От пространството, пълно със стари мечти,

моят татко ми говореше, като на живо почти:

„Моето малко момиче, пак си сама…

Не успях ръка да протегна, загрижена,

да ти кажа, че животът е спомен красив

и самотата е само грозен мотив,

да не живееш отдадено, страстно,

да  не вкусиш от солта сладострастно…

Прости ми,

трябваше да тръгна завинаги там,

където за теб твърде рано е, знам…“

Сълзите премрежиха погледа мой,

обзе ме неземен, странен покой…

Очите на татко гледаха в мен

и виждах чрез спомени последния ден,

в който татко прие вечността,

а аз не посмях да му дам любовта…

Изплашена бях, объркана, тъжна,

в името на самотата аз бях длъжна

да страдам, да моля, да плача, да искам,

при него да ида,

очите си  отново до болка притискам…

Отварям ги – гледа ме той!

От родното място, обвито в покой…

И в миг загрижената таткова ръка

магически запълни лоното от празнота!