Поглеждам в огледалото
и погледът ти ме пронизва.
Душата ми застива,
огледалното „ти" ме плаши,
но изцяло ме плени
къде си, мракът те закри.
Поглеждам в огледалото
и там очите ти искрят.
Бунтувам се, но предаде се тялото,
сърцето и умът ми - те крещят.
Искам те до мен, но студено е,
поглеждам в огледалото - ти ли си това?
Искам те до мен, но уморено е сърцето
и без дъх сега в нощта лети,
ти ли си, кажи?
Поглеждам в огледалото, не, почакай, спри!
Тъмнината всичко замъгли
и разтърквам пак очите си грешни,
и търся лика тъй топъл,
който плени ме и ти погледна ме
и заслепи ме, но огледалото мълчи.
Изведнъж отварям аз очи,
мракът теб те скри, а слънцето мечтите ми разби,
сън било е, сън е огледалото и погледът ти страстен,
сън - мракът и мъглата, грехота.
Тихо - ред е на тъгата,
сънят отстъпва място пак на самотата.
© Мила Всички права запазени
Много хубаво стихотворение,поздравления!