Как спира времето, когато устните нагарчат
и бяга спомена сред тръните на роза.
Как една любов страда от обида
и как остава само писаната проза...

Или може би в стих един събира се морето,
когато лъчите къпят сред хиляди вълни...
И по-малко страдало е в теб детето,
когато лъжите спират се в нечии очи...

И как жената превръща се в робиня,
ако минала е оня път през рая...
След туй мислите сама проклина,
когато друго не останало след края...

И колко нощи спяла е сред мрака,
с очи вперени в тавана...
Като че някой искала да чака,
сред буря от нечия измама...

Как времето ограбвало е само,
един живот без цел отминал,
а на невидимо, желано, мъжко рамо,
любовта е спяла в океан, от сълзи загинал...