След доста продължителна житейска подготовка,

намерих си логична и практична обосновка,

на идея да започна да строя ракета

и с нея да летя в небето.

Събрах набързо всички части,

с размах замазах всички срасти

и спретнах хубава ракета,

сякаш бе от НАСА взета.

Понесох се с ракетата нагоре,

там от високо гледах всички хора

и обикалях в орбита околоземна

с години. Ала една подробност дребна,

забравих – че животът на земята

тече си бързо, времето отмята

и като горе свърши ми горивото,

ще трябва да се върна долу в дивото...

Добре, но след години в безтегловност

валидна е и следната условност,

че трудно е да крачиш по земята,

като олово ти тежат краката.

И хрумна ми нова идея такава,

да взема самолет да спретна тогава,

и с него да летя във небесата,

щом не ми се ходи по земята.

Но този опит също не сполучи

и във последствие това научих,

така високо, като със ракета,

не може да се вдига самолета...

Сега реших да ходя по земята,

е, малко трудно мърдам си краката,

дано да почна да се движа като всички,

а не със инвалидната количка...