Този свят се побира в очите за бъдното слепи,
а изглежда измамно безкраен, но не е така.
Здраво делника стиснали пак в посинелите шепи,
не подаваме нивга на никой за помощ ръка.
Този свят не е наш и в душите си всички го знаем
(или вече забравяме) с планове, с думи, с лъжи.
Всеки ден е подарък. Обичаме сякаш назаем
и мечтаем на кредит... Животът дано продължи...
Този свят е в небе, той е дом, а жестока присъда
пак изрича от някъде някакъв гуру жесток
и го следват тълпите, боят се различни да бъдат,
все по-краен и близо изглежда е крайният срок.
Този свят е любов, от душите на птици създаден,
той единствен е нашият ад или светлият рай...
Опомни се, човеко, векът ли така те окраде?
Днес обичай, плачи от сърце, от душа помечтай.
© Надежда Ангелова Всички права запазени