***
самота –
пътеките от стъпките ми
пусти
Залезът,
като отсечен лъч,
падна зад стената на Витоша.
Мракът идва отведнъж,
дебне зад прозорците,
промъква се през щорите,
обсебва паралелепипеда на стаята –
стяга примката си през врата ми.
Отвори вратата!
Спаси ме от обесване.
Белите стени светят
с енергията на разсеяните си фотони
и изяждат бялото на вратата.
Запечатват ме вътре.
В кутията съм.
Чакам –
невероятната вероятност
макротялото ми
да пробие стената,
да ме изхвърли там,
където никой не ме чака.
Отвори вратата!
Пробий стената.
Нека пребродя всички пътеки,
нека стигна до теб.
© Габриела Цанева Всички права запазени