От сън се будя, мила моя,
от сън дълбок във призори.
Смутен кънти във мен покоят,
покоят в моите гърди.
В униние и болка тъпа
по теб и твоите очи
нашепват името ти, скъпа,
безумно влюбени щурци.
А там в просъница потрепва
сред сладко дъхащи липи -
зове те, тихичко нашепва
духът на моите мечти:
„Ела, ти, прелест несравнима -
шепти далечен, нежен глас-
ела при мен, ела, любима,
във този тих, прохладен час”...
25.06.2009 г.
© Христо Оджаков Всички права запазени