Последен дъх, пропит в последни думи,

ръцете безтегловно следват уморени силуети...

Проточено проскърцват изхабени гуми

и тихичко оплакват най-последните минути...

Минути, във които осъзнаваш,

че вчера не е днес и няма да се върне

и колкото и да не искаш да повярваш,

когато някои си отива - няма как да го обърнеш.

И твоето сърце пак с кръв проплаква -

стъклата, ледени като метал изтръгваш,

със пръсти потопени в истината, че отново сам си

и няма смисъл с' спомените пак да се залъгваш...

Поглеждаш пътя и следите дъжд по него,

премрежен поглед трепва и се губи в зноя...

И бавно осъзнаваш - той отдавна си е тръгнал,

преди дори да стигне края на завоя...