Небе, коприна в наранено сиво,
прецизно зимен вятър разкроява.
Луната се снишава срамежливо,
покрива се с коси и занемява.
Звезди развеселено си намигат
и сребърни поеми рецитират.
И кратка, като дъх нощта не стига.
И паднали от смях звезди умират.
Премръзнал странник думи си открадва.
И скътва ги отляво, до сърцето.
Дано поне една душа зарадва,
той със стиха си, паднал от небето...
© Надежда Ангелова Всички права запазени