Откровена и искрена пред тебе стоя,
дни и седмици в самота броя.
Мислите ми обичаш да четеш,
но посланията в тях не успяваш да разбереш.
Харесва ти да ме караш да страдам,
карайки от срещите със теб да бягам.
Тласкаш ме с държанието си към други,
без дори да имат някакви заслуги.
Нима не искаш да съм твоя?
Нима не обичаш, когато нощем ти говоря?
Нима вече за теб съм безразлична?
Нима трябва да бъда различна?
Но не, това съм аз,
все още стоя и те гледам в захлас,
макар и да зная, че не заслужаваш,
защото не показваш, че ме уважаваш.
Разчиташ с теб да се примирявам,
с всичко искано да се съгласявам,
а дали наистина го искам,
или трябва чувствата в себе си да потискам?
Желанията ми трябва ли да пренебрегвам
и теб за тях да упреквам.
Но не, не съм такава,
но ти дори нямаш и представа.
Свикнал си да гледаш отвисоко,
разказвайки нещата на дълго и на широко,
дори когато не ми е интересно,
на теб не ти е даже и известно.
Не зная как да те накарам да прогледнеш,
без да те е страх погледа ми да не избегнеш.
А може би лъжа е всичко, казано до тук
и трябва да търся нов пролук
за душата си нещастна,
на самотата която е подвластна.