Очите блестят,
мислите мълчат.
Небето се разбива,
вярността си отива.
Вятърът те отвява,
а сърцето те забравя.
Сълзите не спират.
Прегръдките си отиват.
Обичта се затри.
Много боли, нали?
************************
Всичко е спряло.
Безличното време стои...
Облаче над теб се е заковало...
В живота ти винаги вали.
Опитваш се да се измъкнеш -
не смяташ отново да се примириш!
Но може ли светлина да вмъкнеш,
рискувайки спокойствието да изгориш?
************************
Тъмнината като ангел
над теб застава,
самотните си криле
красиво извисява,
ръцете ù погалват
нарязаната кожа
и отново пресрещат
погледа на сърцето и ножа.
Очите се опитват да
зърнат спасение,
но човекът до тях се оказва
мечтано видение.
**************************
Седя и гледам небето...
Граница ли е то?
Седя и се загубвам в морето...
Чакам самотно - защо?
****************************
Хващам ръката ти
с обещание да намеря вълшебен свят.
Сега ще избърша сълзите ти
и заедно ще обърнем гръб на Ада познат.
© Моника Иванова Всички права запазени