Дъждът най после спря,

очите ми се взираха в тишината

и сякаш в тях слънце изгря,

нали надежда имаше в душата.

Светулки танцуваха в нощта,

а сърцето ми захвърлено в пещта,

опитваше пак да те забрави

и любовта си настрана да остави.

До мен телефона беше,

на теб да се обадя може би исках,

сърцето ми за туй крещеше,

но желанието си в мене потисках.

Разумът не позволяваше да го направя

и сърцето си от тази болка не можех да избавя,

захвърлих телефона встрани,

погледнах наляво и  ти стоеше отстрани.

Промълвя ми тъй уплашено:

- Къде отиваш? Остани!

Казах ти – Недей, за нас е късно.

Погледнах в твойте очи и бяха насълзени,

може би аз самата постъпих мръсно,

бях ли виновна за нашите сърца изпепелени ?

Отидох и те прегърнах ,

с най голямата ми обич аз при теб се завърнах!