И последният залез някога идва,
разхождам се боса в поля от коприва,
не боли, а от болка бавно умирам
и очите нещастни не мога да скрия.
Диаманти в катрана без блясък остават,
вятърът с грохот вратите затваря,
съдбата нахлува и разпилява листата,
всичко отлита, защо ли да чака?
В пепел заровена, лицето си скривам,
изпивам отрова, но само заспивам,
отчаяна, отдавна превърнала се в никой,
още живея, но всъщност - насила.
© Теди Дамянова Всички права запазени