За прошка май е твърде късно.
Чашата търкаля се на пода
сред прах, сълзи и кал.
Обърнах я. Обърнах я до дъно -
от твоите очи отровата.
Ще изтръгна яростно сърцето
и върху студения асфалт,
като в кървава картина,
ще легна с поглед към небето
и заедно със него ще застина.
И, когато Господ ме попита
за най-големия ми грях,
ще се пресегна към звездите,
ще те докосна и ще кажа
„недостатъчно за нея аз горях”.
Ледовете пламъци не раждат,
огънят замръзва като отражение
в моето студено огледало.
А въглените тихо ме разяждат
и изгарят всяка жажда за спасение.
© Станислав Димов Всички права запазени