Листата литват разпилени,
преливат в мен сълзи,
река далечна ромоли,
далечна, а близо е до мене.
Листа на дните пропилени,
сълзи дълбоки
на оттеглил се в планини пленник,
реката на живота край мене се лее,
аз наблюдавам отстрани
с безчувствен като камък лик,
защото съм паметник,
паметник леден и хладен,
неусетил ни болка, ни сладост,
за чувства нечувствани гладен,
муден, опустял наблюдател.
Тъжно се плъзга и плавно
реката далечна ромоляща,
реката на живота, за който съм жаден,
и с ромон ми спомня печален,
че бил съм човек, а сега съм от камък.
© Ани Всички права запазени