Прокълнат гуру и нечиста сила,
проклятие, което ме преследва непрестанно, без да спира.
Тъгата бавно и безкрайно по небето се разстила,
там нейде, дето твоето лице сред сиви облаци съзирам.
Сърцето ми е мъртво и безсилно,
кърви и ме убива с болка страшна, непосилна.
Каквото и да правя, все към теб ме водят мислите
и къпят се на воля в потока на сълзите ми.
Останах сам пред тъжното лице на мислите си,
обгърнати с безкрайната тъга на нищото.
А нищото е просто констатация,
смъртта пък си е чиста бюрокрация.
© Петър Станев Всички права запазени
Поздрав, Станев!