konche (Криста)
83 125
20.01.2008 г., 21:16 ч.

Песен 

  Поезия » Друга
1201 0 3

Понякога времето оставя следите си

върху лицата ни. Изпръхнали от отчаяние

и слабост, винаги безгрешни сме.

И не приемаме ни помощ братска, ни съвети...

 

Останаха ли хората с лица от горест

истински? На бели платна рисувам

и понякога си мисля, че е лудост

да живея. В свят от бреме.

 

Поглеждам в огледалото и виждам

не себе си, не теб, а ласката на

последната ни спътница, на болката.

И шепне ми със свити устни, че

не аз съм човекът, когото, уви,

познавах за себе си... За всички други

бях ненужен. Аз още стъпвам...

 

Понякога се гледам в образ огледален

и си мисля, че греша. И не, о, не!

Не бе за мен светът. Аз не познавам образа отсреща.

И не ми е нужен, щом болката на свято

отчаяние почука на вратата.

 

Виждам птиците - черни врани

пеят на гроба на още живи войни.

Погребваме се, като мразим себе си

и братята до нас. И вием като кучета,

когато се почувстваме сами,

изгонили и родните си майки със омраза.

 

Поглеждам се във огледалото и виждам

не себе си, а демон, вплетен в тялото

ми грешно, прокудило дори сърцето си...

© Криста Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??