Петък привечер е!
Петък следобед е!
Вече?!
Дааа…
На седмицата видя ѝ се краят!
Мирише на отдих!
Било то на въздух?
… или пък в някоя по-тиха стая.
Въртя очи!
Какво ли сега да правя?
Дааа…
Как бързо делничното изтече…
Вярно! Бе изнурително.
И в Понеделник почивните дни…
струваха ми се тъй далече!
Нооо… госпожа Умората?!
Там няма никакви три-две!
Направо си е някъде къде седем G!
Чак лявата ръка ми оттече!
Както и да е!
Край с ангажиментите за днес!
Иии… сега на къде?
Към къщи ли да поема?
Илиии… на там – в никаквото кафене?
У нас? То е ясно!
На дивана ще дремя!
А пък в бистрòто тясно… ?!
Стига де!
… пак ли в онова душното сепаре?
Ааа…! Не! Не! Не!
Май ще се поразходя
Така ще е най-добре!
Тръгвам пеша!
Вървя на запад!
От стореното през седмицата
… съм доволен – макар и вече уморен.
От възнесение спасих един болен –
преди... има-няма онзи ден.
На Душата от това ѝ е леко, леко,
но на Тялото умората си му тежи…
Защо това разделение у хората?
Ха сега, Небе, ти ми кажи?
Мислейки за това,
поглеждам нагоре.
И успявам да изрека
само едно – Ах!
Приказен бил пред мен небосклона…
Защо ли чак сега го видях?
Вярно – залез е! Ама то какъв?!
Насреща ми…
Небивало оранжев разкош?!
Синевата с наметало е огнено
… лежерено отпуснато в поза клош.
Направо онемявам.
Може би минутки - до пет!
Дори без да мигна - ей така.
Гледам, взирам се, дълбоко мълча.
Силно и трепетно си мечтая
най и по за хубави неща…
Обаче небрежно стъпил съм пò във края…
А пък там на асфалта зебра пешеходна …
Свирва кола! Писват спирачки!
Някой до мен прави бързи крачки
Това ме връща тук и сега!
Поглеждам шофьора.
Дава ми път със ръка
Кимвам. Преминавам.
И – ха! Да! Да Да!
Не чувствам дори капка умора.
Ни в тялото ни в крака!
Ще каже някой: „Не може да бъде!“
Да! Но си е точно така!
Няма го Седмото G!
Няма го онова въртене в лява ръка.
Любопитно поглеждам нагоре.
И нещо каца в празната моя глава.
Неее…!
Не е бръмбар, муха или самолет.
По-скоро бе муза обвита в куплет.
Който звучеше може би някак си така:
„Пейзаж огнено залезен,
в прекрасен лъчист тоалет.
Окъпани в мораво облаци,
танцуващи палав балет“
Дааа… Появи си се стихът някак си.
Дори без да знам как от къде.
Пък за промяната думи нямам си,
Още повече знаейки –
какво преди малко ми бе!
Поглеждам отново нагоре!
Ммм… разходката ми се отразява добре!
Към хубостта вече отворен съм:
„Благодаря ти - Красиво Небе!“
© Ригит Всички права запазени