Събираш стотици писма всеки ден, със молби за надежда.
Някой паднал зад борда, a друг някой пък търсещ уют.
Един пише редовно, друг пък - в нужда за тебе се сеща.
Пишем. Тайно и явно. И си търсим за съвест - приют.
И аз пиша. Събирам писмата и... от срам ги изгарям на пепел.
И нещо ме свива. Забравям. По е трудно да помниш, нали?
Малко вярвам и малко не вярвам. Как така ще ти пиша на Тебе?
Съвестта ми е дива коприва. Изсушената по-малко боли.
Ти всичките болки събираш. Алчност, и мъки, и тайни.
Дали ни четеш много рядко,или просто не си обидчив?
Или махаш широко с ръка? Или щедро прощаваш?
Въпросът ми, Боже: как се случи така, ...