ПЛАЧЕЩ ДЪЖД
И както ясно е небето –
се спускат облаци от запад.
Помръква слънцето додето –
дъжда по скулите ми пада.
Дъждът на сълзите проляти,
примесен с глухите въздишки
по нещо неизменно свято –
така напразно си отишло….
И хванат в плен под небосвода,
и пръстите на чернозема,
съмнение, че си свободен –
пълзи във теб и те превзема.
Довчера скитайки на воля
в сияйни дни и нощи звездни,
полето беше крепост моя –
окриляна от птичи песни.
Долавях шепота на хора
в узрели класове, превити.
Омайващият лъх на „сбогом“
със дни щастливи и честити…
Разстила се навред мъглата
от сива лепкава забрава.
Попива спомена с водата –
за дом, семейство и държава.
Земята свидна на дедите
е в детски сън, в далечни къщи.
Където облакът отлита,
и в плачещ дъжд оттам се връща.
15.02.2016 г.
© Любен Стефанов Всички права запазени