Този път ще мина по левия тротоар.
И той е същият, но се намира отляво.
Пак носи хората като древен товар,
едни са му мили, други не го заслужават.
Не знам защо тръгнах по левия тротоар.
Мисъл някаква вероятно ме килна.
Една сивота, в сивотата – делничен чар.
Жилища, магазини... магазини, жилища.
Днес ми е ден да съм на левия тротоар.
Десния съм го живял безброй много пъти.
Поезията, мисля, се състои в това
да не мислиш къде точно стъпва кракът ти.
И поезията сега е на левия тротоар
с онова бистро усещане за хармония.
Нещо в сърцето, което се плиска радостно.
Нещо в ума ми, което прилича на полет.
Но няма да остана на левия тротоар.
Ей го, отсреща животът ревнив ме вика.
Само още мъничко така ще повървя.
Ще си кажа едно-друго и това ми стига.
© Валентин Евстатиев Всички права запазени