От Андромаха
"Набрала съм ти диви перуники
от дива нощ в която си ме търсил.
Не знаеш,
че в съня си съм те викала
да дойдеш тихо и да ме прегърнеш
Набрала съм ти диви перуники,
все още мокри, недопили си росата,
събудих се сама...
отново ничия,
рояк изгубени целувки из тревата.
Набрала съм ти диви перуники...
накъсани ги хвърлих във реката,
запалиха се...
сухите тръстики...
на диви перуники с аромата"
Кокиче, в сърцето си тигрица,
пише стихове с огън на Берлиоз.
Далеч от догми и традиции
създава на Любовта апотеоз.
Изгубена душа опитва
да нарисува птичи полет.
Капка кръв, като сълза,
полита с вятъра нагоре.
Облаците тя ще украси
с дъгата на последен залез.
Нощем славеят мълчи
в надежда някой да го гали.
Самодивите са по съдба самотни,
тях хората не ги разбират.
Но от вълшебната им красота,
съзрялите я същества примират.
В утробата си нощната тъма
поглъща всичко без остатък.
Разкъсват ураганите платна
и животът продължава нататък.
© Вили Тодоров Всички права запазени