По „Писмо от отрова“
от Андромаха (Белла)
Oпита ме с върха на пръстите,
но впих ти се жестоко във душата,
камшик те жулна парещо по устните
и те проряза до пети браздата.
Горчива съм.
И се разливам в тъмното,
когато ме опитват слепешката.
Намразят ли ме-пият ме до дъното,
пиянство е на болката юздата.
Отрова съм,
на никой не приличам,
отдавам се... и вече ме желаят.
Проклета съм, до смърт обичам!
Обичаш ме. Да... аз съм Краят!
Смятам да си поиграя с тези стихове, идеята е многопластова. Има голяма еротика в това как отровата се люби ненаситно до смърт с този, когото е обикнала... дори и да е нейната смърт
Символ е еротиката на живот
и царството на чувствена наслада.
Сред червеи отровата ни води
и любов заключва зад ограда.
Тя е скок в бездънна бездна
по избор твой или на някой друг.
Откъдето и да я погледнеш
е като на Тор безсмъртния чук.
Отровата наслада не доставя.
Разбираш разликата между двете
щом се сблъскаш с тях в живота
и ги опознаеш, без умът да крета...
© Вили Тодоров Всички права запазени