По „Затворница”

от Андромаха (Белла)

Пак по чуждите сънища скитам
и живея във чужди мечти,
чужди тайни - небета ми вплитат...
в облаци, а дъждът им горчи

от страха,
който бавно се трупа
свит във точица някъде там.
Тих, невидим (дори и през лупа),
но ужасно, ужасно голям.

Нямам толкова сила във вятъра
да събарям миражни стени.
Нямам даже пролука отнякъде
да надзърна... там, дето боли.

Килиите не винаги са каменни,

с плъхове и плесен, потни от студа.

Биват и замъци, от слънце огряни,

от портите им властелин държи ключа.

И за ковчег с непреживяни грехове

от свещ угарки богът подарява.

А после в златна рамка си портрет

в живота нов сред червеи и плява.

Тяло овъгляват съжаления,

виното го превръщат във вода.

Окованата Любов в забвение,

очите дави в мъничка сълза.

В лоно на изгарящите залези

изгреви се раждат страстни.

Нощите са връзка между тях,

сърцата влюбени – подвластни.

Тъгуваш пак по първото „Обичам те!”,

но за раздялата все още няма лек.

И помниш миговете на привличане,

целувките на най-любимия човек.

Все още искаш по трева да тичаш,

боса да танцуваш под дъжда,

в шепите звезди-светулки да ловиш,

милвайки заспалата сърна.

И продължаваш да търсиш пролука

по Пътя на своята болка.

Душевни бедняци те отминават,

дори не прошепват: „Горко й!”