Студена е нощта,
обгръща ме с тъмното си було,
пълна тишина,
страшна е пустошта.
Окована във веригите си бягам
нагоре към издигнатата зелена ливада,
отново теб да чакам.
Под звездите лягам,
когато студът се врязва в мен,
ръцете ми отново стават лед.
Усещам самотата,
сливам се с природата
и в един момент, незабелязала,
отново сърцето ми съм прерязала,
ала не с плач посрещам раните дълбоки,
а с лека усмивка впивам сълзите си жестоки.
Под звездите мога цял живот да чакам,
докато не започна отново към теб да бягам.
Ала те са толкова вълшебни,
с блясъка си изпълват душата ми,
вече непотребна, прашна, застояла,
в скръб утаяла.
С една черна роза, впита в гърдите ми,
прерязващи тялото ми бодлите ѝ,
стоя под звездите
и не чакам утрото, а теб -
дори всичко да е станало неразтопим лед.
© Теодора Компанска Всички права запазени