Така желал бих в снежно-зимен ден
с милувка да събудя нежна роза!
Да се стопи жестокостта родена в мен,
в поезия да се превърне всяка проза!
И като утрото, в сребриста сивота
да се роди отново слънчевото злато!
Душата ми тъй пълна с празнота
Да стигне бряг в житейското ми блато!
Да се изправя тъй - отново обновен
далеч от грозната, от страшната угроза
да бъда тъй-далеч от себе си, от мен,
и да се чувствам все по-стар и все по-грозен! ...