Това е една чудна поема,

за това от живота кой какво взема.

За любовта на Бет и Иван,

един във друг се влюбили в Узбекистан.

Били на работа една,

в таз далечна страна

и не подозирали дори,

че любовта ще ги връхлети.

Заедно в това приключение,

за тях друго нямало значение,

в сърцата трепет и любов

всеки бил на всичко готов.

...и заживели те щастливо,

но постепенно всичко се променило...

Преместили се в Германия,

били изпълнени с желания,

Бет и немски научила,

после и работа получила,

Иван работел все повече време,

искал повече евро да вземе 

и виждал как тя понякога,

не била щастлива както някога.

Бет ставала раздразнена,

чувствала се и наранена.

Иван не спирал да работи, 

бил като всички хора - роботи.

Бил променил се напълно 

и щастието вече не било пълно.

Последната капка била,

когато той лощо се разболя.

И през операция премина

но слава богу всичко мина.

Тогава Бетинка рещи,

каза му без да крещи.

Иване, то така не става,

така не ще да продължава.

За да бъде както преди,

всичко ще се промени.

За да се грижиш ти за мен, 

трябва да не си уморен.

Да ходим на гости и кафе,

на разходки по други градове.

Да  поддържаш нашия дом,

да си нежен, а не като слон.

Тогава пак ще бъда мила,

влюбена и обичлива.

Иван замисли се дълбоко,

дали се лъже тя жестоко

или пък може да е права.

На по-добро ли се надява?

Но иска с нея той да продължава,

затова си обещава,

да я прави по-добра,

а не да бъде лошичка и зла.

Не знае как ще продължи да работи,

но ще трябва  всичко да сработи.

И общия дом ще поддържа,

любовта своя няма да сдържа.

Ще ходят на разходки и кафе,

даже и във други градове.

Ще и прави изненади,

за да се чувстват вечно млади.

Не знам как ще продължи

таз поема в идващите дни,

дали ще бъдат те щастливи,

влюбени и обичливи,

или ще бъдат тъжни, беутешни

един към друг ще бъдат грешни,

и по нов път всеки ще поеме

с друг партньор и в друго време...