Неизказани думи, несвършени дела
блъскат се из мойта глава.
Все знам „как”, но на „кога”
викам „утре” и вдигам рамена.
Безгрижно, свободно, волно, направо водно –
какво същество съм самодоволно!
Колкото и много да знам теории и факти,
като нещо има да се върши, викам „пак ли?”
Мога да напиша стихове хиляда,
да анализирам цялата „Илиада”,
но да взема да ги публикувам –
направо чудо – май пак ще пасувам.
И тъй, дами и господа, умът си живее,
в собствените си светове бушува и вилнее,
своя поетична песен митична пее,
но да стъпя на здрава земя – а, не, бе!
Това ми е скучно, онова – досадно;
стигам до място за живота жадно.
Винаги съм се развивал експлозивно
с дълги периоди – замислен пасивно.
Време е крайно пак за експлозии,
че да няма душевни ерозии.
Дали в стих, в разказ или в есе,
думите ми ще обиколят света все!
Искам да запаля нов Ренесанс,
но още съм в летаргичен транс.
Уж не понасям противоречия хич,
пък пълен съм с тях, я виж!
Падам и ставам, но не продължавам, а лягам.
Мисли да има, теории сложни – от работа бягам.
Май взех сериозно да се повтарям,
тъй че лиричната линия затварям!